Мозайка от преживелици в автобусите през годините…
Веселина Божилова
Мнозина му изневериха през годините. Аз не съм. Вярна съм му. Разчитам на него, за да ме закара от точка А до точка Б. Върши си работата, кога добре, кога зле. Понякога си играе на криеница, друг път те изненадва. И неговата не е лесна. Улиците заприличаха на ония детски картинг писти в луна парковете, в които целта е да се блъскаш, само дето там количките имаха предпазни гумени обръчи, а тук няма. Шофьорите все повече остаряват, някои ей така си отиват зад волана, кондукторите и те. Нямаше да има кондуктори с новия транспортен проект, пък има. Проектът е друга тема. Думата ми е за живота, който протича между една и друга спирка, за нещата, които се случват, добри и лоши. За хората, на които без никакво преувеличение доверяваме живота си за един отрязък от време. Ако няма с какво друго да отидем или не ни се ходи пеша. Мозайка от преживелици през годините…
Как десет души паднаха в десетката или как се прави добро…
2 март 2016
Пловдивски римейк на филма "Скорост" или- Автотранс, Чолаков, прибери си вересиите. Чакаме днес десетка. Закъснява. Когато най- сетне се задава, малкото странно автобусче с много ниска задна и висока средна част изскача като на рали от завоя, заковава на метри от спирката, ние скачаме вътре, вратата се захлопва по гърбовете ни. Е, помислих си, поне ще пристигнем бързо. По- нататък става по- странно. На една от спирките автобусът не спира, а има трима души за слизане. Шофьорът- възрастен дебел мъж с кръгли очила и мустаци, ги навиква, че не са натиснали червеното копче. Те продължават да настояват да спре, той заковава така, че и тримата се оказват на земята. Някакси успяват да се измъкнат, а към автобуса, спрян на десетина метра от спирката, тича непохватно един дядо. Уви, вратата се хлопва под носа му.
През това време се установява, че червеното копче не работи. Шофьорът на висок глас се оплаква, че прави добро, а никой не го разбира. Помолен да се изясни доста настоятелно от пътниците, и след още няколко ругатни, той обяснява, че на 50 метра зад него кара друга десетка и той трябва да напредне. Това, дето го пиша, звучи много учтиво. В оригинал не беше. Трябвало да направи един празен курс из града, а той, това голямо сърце, карал пътници. При поредното внезапно спиране на десетина метра от поредната спирка пак пада жена. Понеже бях на последна седалка, все до мен падаха. Тя беше десетата.
Ой, какво правите, вы господин шофьор! Чьо?, връзва той на момента. Ти колко години живееш тук и не си научила български, ма? Отговорът е на руски и се подразбира. Украинка! – виква той, Простак- отговаря тя.
След което той заключва – Иди прави добро пак!….
Ай някой да се качи, де
16 август 2016 г.
Поредна преживелица в градския транспорт. Чакаме на една спирка в "Тракия" с някакъв военен. Пристига малък автобус, вътре шофьор и кондуктор, спира, отваря вратата и чака. Ние ги гледаме и те ни гледат. Никъде по автобуса не пише кой номер е. По едно време шофьорът не издържа- Ай някой да се качи, де! А кой номер си, питаме го ние. Тук шофьорът се плясва по челото- Бахмааму, забравил съм да натисна копчето. Натиска го и номерът грейва. След което се почесва по челото и казва: А аз се чудя що цял ден обикалям и никой не се качва…
Когато прелетя пеперудата
21 юли 2017
Автобусчето, което отвътре прилича на детска площадка с препятствия, преодолява лениво градския маршрут при сахарската жега. Не сме много. Климатикът работи. Спим с отворени очи. Момиче с навито дълго руло плат или мушама се кани да слиза, възрастен дребен мъж също става. Тя не го вижда, без да иска, го засяга с рулото. " Извинете! Много ви моля, извинете" "Няма нищо" ,усмихва се възрастният мъж," Няма проблем". Автобусчето спира, вратата се отваря. " Вие слезте пръв, моля! "Не, вие слезте, моля". Това продължава поне минута и половина, шофьорът търпеливо чака. Накрая тя пристъпва първа. Всички наоколо се усмихват. Ама истински. И в този момент отнякъде се появява голяма пъстра пеперуда, която прелетява като един музикален акцент цялата сцена на автобусчето, прилично на детска площадка с препятствия. Това е. Цялата работа нямаше и три минути.
Весело, още по-весело…в маршрутка
1 юли 2017
Маршрутка №5 в Пловдив. Шофьорът- дружелюбен възрастен едър мъж с чувство за хумор. Сядам до него отпред. По едно време нещо ми капе на главата. Той ме успокоява, че всеки път, като натисне спирачките, отгоре климатикът капе. Капе, защото няма шлаух. А няма шлаух, защото изобщо са ги сложили про форма, задължили ги. Дръпвам се плътно до вратата, но той с все по-напиращ кикот ме спира- вратата се отваря сама, затова е вързана с колан. Викам- какво още. Няма фарове, отговаря той вече с явен смях. Един друг минавал технически преглед и затова взел неговите крушки. А и като имало, светел едновременно на дълги и на къси. Такова било положението. И карданът не бил в ред, обаче това не го разбирам и не го отразих. Само попитах спирачките дали са наред. Да.
Много дружелюбен човек
